България и еврото

Тематично слово на Филип Р. Лейн, член на Изпълнителния съвет на ЕЦБ, на събитието The World Ahead 2026: Sofia Gala Dinner

София, 12 февруари 2026 г.

Радвам се на поканата да произнеса слово в София, тъй като това е възможност лично да поднеса поздравленията си към България за нейното присъединяване към еврозоната. Доколкото разбирам, преминаването към еврото е протекло по-гладко от очакваното, без смущения в платежните системи. Изтеглянето на левовите наличности протича добре и до края на периода на двойно обращение (31 януари 2026 г.) евробанкнотите и монетите са представлявали 70% от всички пари в брой в обращение в България (левове и евро). Предварителният анализ показва, че смяната на валутата е оказала незначително въздействие върху общото равнище на цените, съпоставимо по размера си с предишни случаи на преминаване към еврото.

Макар че дълги години левът беше обвързан с еврото, България нямаше роля в определянето на паричната политика. Сега тя участва във вземането на решенията и допринася за формирането на политиките на ЕЦБ.^[1] Ценя високо приноса на управителя г-н Радев в заседанието на Управителния съвет по паричната политика миналата седмица. А служителите на Българската народна банка вече участват активно в множеството комитети на Евросистемата, които подпомагат процеса на определянето на политиките на ЕЦБ по широк спектър от теми.

Сега най-напред ще очертая общите предизвикателства пред политиките, пред които са изправени всички държави членки на еврозоната. След това ще премина към националните предизвикателства пред политиките, засягащи България.

Паричният съюз и общите предизвикателства

Като цяло структурните промени, пред които е изправена Европа, могат да се разглеждат като общи предизвикателства пред политиките. Сили от рода на разместване на световното геополитическо равновесие (включително световната търговска система), цифровизацията, изкуствения интелект, демографията, заплахата за устойчивостта на околната среда и промени в международната финансова система имат в общи линии сходни последици за всички държави членки на ЕС.

Макар че пълното въздействие на всяка от тези структурни тенденции ще се прояви в продължителен период от време, тези фактори заемат и важно място в оценката ни на рисковете сега, както беше изтъкнато в изявлението ни за паричната политика миналата седмица. Трябва да е ясно, че общата парична политика е най-добрата реакция спрямо външните рискове, свързани с геополитическото напрежение (конкретно необоснованата война на Русия срещу Украйна), промените в нагласите на световните финансови пазари или по-нататъшни конфликти в международната търговия.

По-специално, паричният съюз играе ролята на вграден механизъм за координация, като дава възможност общата парична политика да реагира ефективно на развитието на общи тенденции и сътресения. Освен това справянето с много от тези структурни промени и рискови фактори е по-лесно в по-голяма по мащаб парична система, отколкото в хипотетичната алтернатива – множество отделни национални парични системи.^[2]

Няколко фактора допринасят за нарастващото значение на мащаба в паричните системи. Първо, при равни други условия, парична система в по-голям мащаб означава, че по-голяма част от търговията и финансовите сделки ще бъдат деноминирани във вътрешна парична единица – и между вътрешни, и с външни контрагенти. Това от своя страна предпазва в значителна степен от промени в обменния курс или в чужди парични системи – колкото по-сериозни са външните рискове, толкова по-ценна е тази защита.

Второ, мащабът е важен за ефикасността, широтата и ликвидността на финансовата система. В сравнение с тесния обхват на националните финансови системи общата валута дава възможност на домакинствата и предприятията в еврозоната да се ползват от по-дълбоки и по-диверсифицирани пазари на облигации и парични пазари и от по-интегрирана банкова система, без да поемат валутен риск. Също така, мащабът на функциониращата в евро финансова система привлича глобални инвеститори, включително заради по-добрите възможности за валутно хеджиране, които осигурява размерът на пазара в евро. За това допринася фактът, че ЕЦБ може да предоставя суап линии и репо линии на ключови партньори. Предоставянето на такива линии за ликвидност осигурява гладко функциониране на трансмисионния механизъм на паричната политика, предотвратява недостиг на ликвидност в евро в чужбина и засилва глобалното доверие към еврото.

Трето, съществуването на значителни фиксирани разходи за управлението на пазарната инфраструктура и платежните системи, на които се опира паричната система, означава, че по-големи по мащаб парични системи могат да бъдат управлявани по-ефикасно и с повече автономност. Така например, те могат да си позволят да предприемат иновации в инфраструктурата, които може да не са осъществими за по-малките. Типични примери са проектите за цифровото евро, Pontes и Appia. Заедно те ще модернизират централнобанковите пари и на двете равнища – на дребно и на едро. При по-малки парични системи такива проекти биха били по-трудни и по-скъпи, така че би се увеличила вероятността сделките да се прехвърлят към чуждестранни валутни системи.

Нарастващото значение на мащаба в съвременните парични и финансови системи откроява и голямата рентабилност на изграждането на по-устойчива европейска финансова архитектура. От решаващо значение е да се развие пълният потенциал на единния пазар, както и да се постигне напредък по съюза на спестяванията и инвестициите и по завършването на банковия съюз. Разширяването и задълбочаването на финансовата и търговската интеграция би подпомогнало и ефективността на паричната политика в сегашната динамична среда.

При един паричен съюз тези ползи от мащаба са изложени на риск, ако вътрешни дисбаланси и финансови уязвимости доведат до разпокъсаност. Това са поуки, за които беше платена висока цена в поредицата от кризи в периода 2008 – 2013 г. Сега обаче финансовата архитектура на еврозоната е много по-устойчива благодарение на значителните институционални реформи, които бяха проведени след тези кризи, и на финансовата стабилност, която се наблюдава в Европа през последното десетилетие.

Списъкът на реформите включва: увеличение на капитализацията на европейската банкова система; съвместен надзор над банковата система посредством единния надзорен механизъм; приемането на широк набор от макропруденциални мерки на национално и европейско ниво; въвеждането на Единния механизъм за преструктуриране; намаляването на фискалните, финансовите и външните дисбаланси; въвеждането на фискални предпазни механизми, осигурени от Европейския механизъм за стабилност; проявата на солидарност по време на пандемията посредством иновативната програма „ЕС от ново поколение“; доказания опит на ЕЦБ в предоставянето на ликвидност при пазарни сътресения и разширяването на инструментариума на паричната политика на ЕЦБ (окончателните парични транзакции, Инструментът за защита на трансмисионния механизъм) като мярка срещу редица слабо вероятни рискове за ликвидността.

С оглед на това до каква степен създаването на национални политики с високо качество във всички държави членки е важно за фундаменталното добро състояние на паричния съюз, сега ще разгледам националните предизвикателства пред политиките, обръщайки специално внимание на България.

Национални предизвикателства пред политиките в един паричен съюз

Разбира се, общите предизвикателства пред политиките, за които говорих в предишната част, няма да се проявят еднакво във всички държави членки. Всяка от тях има различна икономическа структура и различни търговски и финансови връзки, които до голяма степен се определят от нейното местоположение, исторически фактори и равнище на развитие.

Освен това, наред с общите предизвикателства пред политиките, всяка държава членка има свои специфични такива. В изявлението ни за паричната политика миналата седмица повторихме препоръките си националните правителства да отдадат приоритет на устойчивите публични финанси, стратегическите инвестиции и способстващи растежа структурни реформи.

В Доклада на ЕЦБ за конвергенцията от 2025 г. бяха откроени редица ключови за България въпроси.^[3] Що се отнася до структурните реформи, подобряване на качеството на институциите и управлението би засилило икономическата стабилност и устойчивостта на конвергенцията.^[4] Напредък в качеството на институциите и управлението би допринесъл за подобряване на бизнес средата, на ефикасността на публичната администрация, спазването на данъчните правила, прозрачността, независимостта на съдебната система, социалното приобщаване и достъпа до онлайн услуги, като същевременно би намалил корупцията. По-здрава институционална рамка би засилила потенциалното нарастване на производството и би подобрила способността на България да прилага мерки по политиките. Пропуснатите възможности за използване на безвъзмездни средства по програмата „ЕС от ново поколение“ показва ясно цената на недостатъчния темп на реформите. Политическата стабилност ще има решаваща роля, за да бъдат оползотворени в пълна степен такива възможности.

Управлението на протичащия процес на конвергенция също изправя България пред трудности. По-специално, би трябвало да очакваме нейната икономика да продължи да бележи по-бърз растеж от средния за еврозоната, тъй като все още има значителен потенциал за наваксваща динамика при конвергенцията на доходите. От друга страна действието на механизма на Баласа-Самюелсън означава, че може да се очаква инфлацията и растежът на заплатите да бъдат малко по-високи от средните за еврозоната.^[5] Може да се очаква също нарастването на кредитите и поскъпването на жилищата да бъде по-силно от средното за еврозоната.

Винаги обаче има риск тази динамика на приспособяване да отиде твърде далеч и да породи тягостен цикъл на резки подеми и спадове. Затова е наложително националните създатели на политики да наблюдават внимателно тези тенденции и да прилагат подходящи предпазни мерки. По-специално, много добре е, че Българската народна банка е въвела рамка на макропруденциалната политика, която включва базирани на кредитополучателите ограничения за размера на ипотеките и антицикличен капиталов буфер за банковата система.^[6]

Що се отнася до фискалната политика, България разполага със солидна национална фискална рамка, която ѝ помогна да поддържа ниско съотношение на дълга. По отношение на структурата на държавните разходи капиталовите разходи би трябвало да се увеличат с акцент върху подобряване на качеството и ефикасността им посредством усъвършенстване на управлението на публичните инвестиции, включително разработване на дългосрочна инвестиционна стратегия. С цел да се осигури и занапред средносрочна фискална устойчивост, са необходими по-нататъшни усилия в борбата със сивата икономика, за да се подобри събирането на данъците. Жизненоважно ще бъде също да се засили трайно управлението и рентабилността на държавните предприятия, както и да се подобри устойчивостта на пенсионната система.

Заключение

Накратко, 2026 г. бележи важен етап както за България, така и за цялата еврозона. Разширяването на броя на страните в паричния съюз допринася за самоутвърждаващ се положителен цикъл, при който разширяването на този съюз и на финансовата система на еврозоната увеличава ползите както за държавите членки, така и за световната икономика.

За България новата активна роля в органите на Евросистемата за вземане на решения представлява разширяване на ефективния ѝ суверенитет. Както при всички държави членки тези колективно приети политики за цялата еврозона трябва да бъдат допълнени от висококачествени вътрешни политики и висококачествена национална институционална рамка.